Записки

Ан Мари  дишаше трудно. От известно време нещо я душеше. Нещо, което дълбоко в нея я

измъчваше и тя не можеше да си поеме въздух. Из дълбоките пластове на душата , тя се чувстваше наранена. И не само наранена,  Ан беше разочарована, многократно от човека, когото обичаше.

- Колко болка може да поеме едно сърце? До кога ще продължава всичко това? -се питаше тя.

А минаха само 2 месеца от това прекрасно събитие в живота й, за което беше копняла две години. Сватбеният ден. Само два месеца след сватбата, Ан се задушаваше от обсебващото поведение на нейният съпруг.

- Защо го прави?- не разбираше тя. Защо ме кара да се чувствам толкова самотна и безпомощна?

Той от своя страна беше мъж на възраст около 38 години, висок и красив мъж, интелигентен, с невероятно чувство за хумор. Разбира се, че имаше своите преимущества и добри качества. Но някак си не съумяваше да оцени жената до себе си. Да види истинския й потенциал, да стигне до съкровенните дълбини на нейното женско сърце. Джон беше много вежлив. От своите родители обаче, бе възпитан в дух на грандоманско самочувствие, като балон, който е с етикет мейд ин Чайна. Обичаше да общува с хората, да бъде център на внимание. Притежаваше харизма и винаги търсеше публика за да изяви своето дар слово.

Ан Мари от своя страна, бе доста по затворена в общуването си с хората. Тя попиваше всяка дума от събеседниците си, но накрая обобщаваше всичко в аналитичния си скромен ум и изричаше нещо съвсем кратичко.  Не защото нямаше какво да каже, не защото в нея липсваше мнение по темата, а просто защото така бе устроена. Зад нейният обран изказ се криеше една бурна и силна природа, за която навремето мечтаеха доста мъже. Срамежлива на пръв поглед, с прекрасно изразена женственост, Ан беше дълги години в полезренеието на много интелигентни мъже. Бунтаррската й природа с годините започна да затихва. Тя не можеше да се познае. Не можеше да повярва, че е възможна такава драстична промяна в нея за много кратко време.  И всичко започна след като срещна него. Красивият и самоуверен Джон.

- Обичам те! Ти си жената, за която винаги съм мечтал. Ти си моята сбъдната мечта! – прошепна той в ухото й на сватбената трапеза.

Толкова е красиво да чуеш всичко това. Сякаш пеперуди летяха във нея и около нея и изпълваха цялата вечер. Думи, които държаха в нея надеждата за щастлив семеен живот.

А сега тя беше съкрушена. Не можеше да понася неговото присъствие, неговото постоянно говорене.  Едва ли това се е случило просто така, изведнъж. 

Ан Мари седна на своето любимо място на терасата, където си беше създала свой кът сред цветята с изглед към небето. Запали цигара и започна да си отговаря на хилядите въпроси, които изникваха като картичини в поляната с райграс.

Сега започна да си спомня времето в което беше щастлива с него, какво се бе променило през последните месеци .

Ан Мари излезе сутринта рано с малкия си син и тръгна към парка за да се наслади на сутрешната хлад, преди да е настъпила голямата лятна жега. Беше изтощена от вътрешните борби и битките в ума си, следствие на натрупаните събития.

-          - Мамо, той не се грижи за теб, нито за мен нито за кака, защо продължаваш да правиш каквото и да е за него и децата му?

Тези думи изтрещяха и я разтърсиха като силен камбанен звън до ухото й. Ами да , ето го отговора. Едно 10 годишно дете бе видяло и споделило толкова просто нещата, които тя години не искаше да си признае или да приеме. Тогава си спомни за всичките наранявания, които беше получила от страна на родителите му, неприемането от страна на децата му, всички задкулисни игри на неговите бивши две съпруги. Всички онези моменти, в които тя се беше чувставала сама и той не я защити. Всички онези компромиси със себе си, които е направила в името на любовта.

Ан отново запали цигара. Тези досадни миризливи цигари, от месеци искаше да се оттърве от тях, но липсата на вътрешен мир и постоянните незрели действия на мъжа й не й даваха възможност за това. И сега какво, озовава се на 38 години, омъжена за човек, който обожава тялото й, който не познава и една малка частица от душата й, който не иска да се грижи за нейните деца и я принуждава да приеме и да продължи да живее с неговите разглезени и невъзпитани наследници.

- Какво да правя? Как допуснах всичко това? Та нали го обичах, заради него направих всички жертви. Но какво жертва той заради мен? Май нищо. Как очаквам някой да ме обича, като самата аз не се обичам и нямам себеуважение?

Времето се влачеше нажежено и адски горещо, а на нея не й олекваше от всичките тези мисли.

Колко е малка крачката от любовта до омразата. Тя усещаше, че започва да негодува с всеки изминал ден все повече срещу неговото незряло егоистично мъжко поведение. Спомни си как тя боледуваше, а той отиваше с компания вечер. Как след операцията се оказа сама на входа на болницата, а любимият й мъж беше сложил друг приоритет, вместо да я посрещне и да й помогне да се прибере у дома. Как сама се опитваше да прави ремонти в скапания апартамент без мъжко рамо до себе си. У дома?

Какво е у дома, Ан не чувстваше този апартамент като дом, а само място, в което слугуваше на всички мързеливци в него и място за спане. На практика тя беше сама и самотна. И отново възникна въпроса :

-        -  И какво ще правя сега? Без децата си,  в чужда къща. С хора, които не ме уважават. С мъж, който е толкова велик , колкото са големи и празни приказките му, като надут балон, който като се спука, остава едно парче гума на земята, непотребна никому.  Та моите дрехи и вещи стоят от 2 години в куфари и тавани? Що за любов може да е това?- си мислеше тя.

Ако ви се струва, че трябва да направите някаква промяна в живота си, то повярвайте не ви се струва. Ан разбра, че настъпило време за вътрешна промяна, за събуждане и по- трудното за   приемане на нещата.

Отново остана на саме със себе си, един от най- прекрасните моменти, помоли се на Бог за изходен път и заплака.